Вестник "Екип 101"

Saturday
Nov 18th
Размер на текста:
  • Увеличи
  • Стандратна големина
  • Намали
Начало Е-Вестник Премълчани разговори с Оскар Уайлд - IV част

Премълчани разговори с Оскар Уайлд - IV част

„В Англия не бих искал да се промени нищо друго, освен лошото време."

Оскар Уайлд

Макар че за моята родина не са характерни дъждовете, мъглите и хладното време, в съзнанието ми изниква следната парафраза на тези Уайлдови думи – В България не бих искала да се промени нищо друго, освен лошото време.

Напълно осъзнавам, че е щастлив шанс да се родиш в страна с четири сезона, с излаз на море, реки и планини, но въпреки това българското време ме вбесява. Времето, в което по изгрев на брега на Черно море, на фона на морския бриз и шума на прибоя, кракът ми се нанизва на счупено стъкло, полузаровено в пясъка, а косата ми се оплита от мистериозно лепкаво вещество, заради което ми се налага да се сбогувам с два кичура от нея.

Странно е, че лошото време в България не се дължи на географски координати, нито на глобалното затопляне. Лошото време сякаш дойде с апатията, с меркантилизма, невежеството, тарикатщината и алкохолизма. И ако Англия си има оправданието, че тя по рождение си е дъждовна, то нашата мила татковина внезапно изненада с неприветливия си пейзаж и невъзможния за оцеляване климат. Не бих променила нищо по тази свидна за мен територия, само ми се иска някой да помогне на слънчевата светлина да пробие, защото освен че съм любителка на музиката от „Коса", съм и млад оптимист, който отчаяно се бори с влагата, мухала, черногледството и безразличието.

Лятото се оказа дъждовно за мен, дори и сред пясъчните дюни на северното ни черноморие. Там където са стъпвали нозете на братята Шкорпил - в търсене на останките от великата ни цивилизация, и където днес вместо скални манастири никнат панелни кутийки, където вместо сладката българска реч се носи сплав от псувни, инфантилни чуждестранни звуци и долнопробна музика. И докато нощем на брега на морето в съзнанието ми се вият самодивските хора, докато отекват топове и се носи аромат на рози, си казвам, подобно на отчаян пиян патриот, че просто не съм случила на време. Всяка надежда за бъдещето ми в България се уповава на миналото, а над главата ми се сипе като из ведро. Дали и в Англия е толкова дъждовно? Наблюдавам английските туристи и установявам, че дори и те не са така меланхолични, депресирани и избледнели, както сме ние, българите.

Удивително нещо е лошото време - отравя настроението с мрачния си дъх, притъпява сетивата и изостря носталгията. Така, цапаща в калните локви на суетата, корупцията и егоизма, не ми остава друго освен с носталгия да обърна поглед назад, в онова слънчево време, когато национализмът не е бил мръсна дума и мисълта за общото благо не е била белязана от идеите на социализЪма. Навярно неопитното ми съзнание е изкуствено манипулирано от учебниците и историческите писания на призваните писатели. Може би сред този умерен климат никога не е пробивал слънчев лъч. Дори и така да е, илюзията е жизнено необходима, за да живее надеждата и колкото по-силна е надеждата ни, толкова по-голям е шансът за промяна. Всеки опит е лъч светлина, всяко знание е повишение на температурата. Вярата, че можем да променяме лошото време не би помогнала на климата в Англия, но би спасила България.