Вестник "Екип 101"

Saturday
Nov 18th
Размер на текста:
  • Увеличи
  • Стандратна големина
  • Намали
Начало Е-Вестник Природата ни зове да пазим чиста водата

Природата ни зове да пазим чиста водата

Чистата вода... Това ли е темата, която отново подхващаме и никой нищо не иска да направи? Това ли е нещото, което само една малка частица от хората разбират....? И ето отново заговаряме за водата. „Чиста вода”, много лесно може да се каже с думи, но не и да се види. Накъдето и да погледнеш, накъдето и да отидеш, всяка капчица вода ти изглежда черна и безпомощна. И ето хората отново плачат, виждайки и чувствайки скръбта на полюшващите се вълни, произнасящи в лекия свирещ ветрец тъгата си. Но те плачат. Плачат, защото знаят, че сълзите им ще ги спасят вътрешно. Те знаят, че сълзите на тяхната тъга ще бъдат едва ли не най-чистите кристални капчици. Но след това отново ще се затворят в себе, знаещи, че плачът им не е пречистил огромното, мръсно море, което ни заобикаля.

И ето идва време да навляза в мечтите си... Мечти, мечти. Отново мечтая... Стоя на кулата и виждам красивото море, в който се носят небрежно водорасли, придаващи му нежен зелен оттенък. Но мечтите никога не траят дълго... Картината се замъглява и кашляща през мъглата, виждам как в него плават пластмасови шишета и найлонови торбички. Цветът му вече не е омайващ, вече е черен... Тъмен и празен. Вятърът вече не полюшва вълните, сега пее тъжната си песен, замрял и тихо удрящ се в падналите камъни. Не! Разтръсквам глава и се обръщам назад. Не мога да го понеса. Но ето отново мечтите връщат малката странна усмивка на лицето ми. Вървя боса по брега и леките чисти вълнички галят краката ми. Смея се на топлото лятно слънце и... О, не! Отново мечтата изчезва плавно. Подскачам погнусена. Всеки път щом водата се излее върху краката ми, върху мен се струпва купчина от опаковки и кутийки, пълни с остатъци от храна. И ето пак плача... Паднала в купчината боклуци, плача.... Всички плачат... Накъдето и да погледна виждам хора с тъжни лица. И отново моето чувство за успокоение надделява. Питам се: С какво ли да се разтоваря?! Отговорът е все един и същ. Да си взема вода, умирам от жега нали?! Вода..., вода... Отново ли? - питам се - Вода? И вече няма отговор... Какво? Какво трябва да направим ние, малката частица хора, които зачитат природата? Които знаят, че след време няма да има изход? Какво? Пак започвам да плача. Зная, че кампаниите, които се опитват да предотвратят проблемите в природата, се броят на пръстите на ръцете ми! След години, може би... всеки ще се опитва да помогне по някакъв начин. Ще се създадат толкова много кампании... Но хората отново ще плачат, включително и аз, знаейки, че вече е късно. Затова нека, нека както нашата майка, Природата, ни дарява с чиста вода, нека така и ние всички да я съхраним такава, каквато е - ЧИСТА!!!